понеделник, 27 януари 2014 г.

Морал,етика и ценностна ситема

Морала е система от ценности,а етика на доброто изисква именно това.Предпоставките за призхода на морала са:
     1.Разум – той е на преден план.Единствено човекът притежава разум.
     2.  Природа – трябва да се признае тялото.
     3.   Навик на човека.
Трите предпоставки трябва да се е разглеждат в съгласие и хармония.С тях Аристотел определя Тройната област на етическото.
Моралът най-общо е система от принципи на поведение и отношение към света,отнасяща се до понятия добро и зло (или правилно или неправилно) и е тясно свързана с човешката етика.
Човекът и моралът са неразривно свързани, тъй като във всяко общество действията на отделните хора трябва да бъдат съгласувани в обща дейност. Моралът по своята същност представлява сбор от правила за регулиране действията на човека в обществото, но за разлика от такива писани норми за уреждане на човешките взаимоотношения, каквито са например законите, моралът се отличава със своя неписан характер. Това е по-скоро сбор от правила, които се подразбират от самосебе си, те не се налагат като ограничение отвън посредством силата и волята на дадена институция, както е при законите, а като самосъзнание за вътрешна забрана и ограничение. Тук трябва да споменем и етиката, защото тя стой в основата на човешкия морал.
         Етиката и морала,като феномен на общественото съзнание взаимно се допълват и обогатяват.Етиката представлява сбор от човешки знания и виждания,засягащи изследването и трактуването на нравствените норми.
Ценностната система е гръбнакът на “аз”-а онова, спрямо което действаме. Всички наши взаимоотношения, всяко решение, което вземаме, всяка дума, която изричаме изразяват нашата ценностна система.

         Ценностната система се гради през целия житейски път, като началото се полага още в първите години на семейното и обществено възпитание. Тя е абсолютно индивидуална за всеки човек и се свързва с морала, етиката, съвестта и разума. Известно е, че всеки притежава индивидуални особености, които го отличават от всички останали.

Развитие на ценностите

Ценностите са диалектически противоречиви единства от обективно и субективно,абсолютно и относително,конкретно-историческо и общочовешко.Ценностите,в т.ч и правните,са динамично,променливо явление.Промените в тях отразяват промените в потребностите и интересите на социалните субекти.
         В античността се е търсила мярка,към която да се сведат всички отстанли неща.Висшата ценност се превръща в мярка. „Мярката“ още в гръцката митология се е разбирала двояко: онова, посредством което се измерва количеството, и онова,което определщ качеството на нещата.

Платон счита,че най-висшата ценност е Бог.

Левкип, Демокрит считат,че най- висшата ценност е Атомът.

Питагор – по-късно през V в.пр.н.е. е открил като мярка на всички неща Човекът – „на съществуващите,че съществуват,на несъществуващите,че не съществуват“

Имануел Кант – „Човекът е цел сама по себе си, няма друга цел сама по себе си.“

Софокъл – „Антигона“ – „Много са чудните неща,но човекът е пръв сред тях.“

Аристотел /IVв./ е търсил средата,златната среда,тоест е издигнал умереността.Тя е ценност и е много важна за човека – „Мъжеството е онази среда между боязливия и безумно смелия.“

        През Възраждането, италианския хуманист Пико дела Мирандола /XVв./ казва,че „първото дело на разума е да ни убеди да приемем нормите,които са жизненоважни.“
Законите и исторически извоюваните права на човека всъщност отразяват системата от ценности,които са били постигнати до момента и по които има всеобщо съгласие.За да е нормален животът,трябва да бъде все пак и материално осигурен – екзистенц минимум.Но в сегашно време, материалното благополучие е на преден план.Парите стават цел.Това е ценностната система създадена от едно консуматорско,потребителско общество.Девизът на консуматорското общество гласи,че всичко се купува с пари,а това,което не се купува, се купува с много пари.Ценностната система на консуматорските общества обикновенно изтласква духовните ценности на заден план.
„Цел е човекът,а не парите“ – Кант.Парите са само средство,те са необходимост,но не са цел.Кант обръща внимание на това,как се осъществява моралната принуда,с други сдуми,какво кара хората да приемат или да не приемат дадена ценност,да вършат или да не вършат нещо.
       Пре Средновековието допускат,че може да има прекрачване на тази мярка за определени особи.То се отнася като крайности,извън човешките – рицарските подвизи, светостта на светците.Наричали са тези особи богопомазани.В литературата също има такива герои-гении.Например Маяковский само с едно прочитане на „Евгений Онегин“ на Пушкин я научава наизуст

Аксиология – Учение за ценностите

           Аксиологията е наука, която изучава ценностите (от гр. axios-ценност, logos-слово,учение) и датира от края на XIX век.Те не е самостоятелна наука, а между научна област. Аксиологията е теория, свързваща направления в няколко сродни науки, изучаващи ценностно– нормативните явления.
Понятието „ценност“ влиза в научната употреба в края на XIX век и представлява интерес на множество науки – философия, култ урология, социология,психология и др.
Особено значим принос в областта на аксиологията има немския философ Хайнрих Рикерт (1863 – 1936г.), които е един от ярките представители на Баденската школа на неокантианството.Тази школа представлява течение в неокантианството от края на 19 век и началото на 20 век с основни представители Вилхелм Винделбанд, Хайнрих Рикерт, Емил Ласк и др. Очертава принципните разлики в методите на природните (номотетични) и хуманитарните (идиографични) науки. Създава се теория за ценностите, съгласно която те притежават идеално-нормативен характер.
Ценностните концепции на неокантианството (най-вече на Баденската школа) и в частност концепциите на Рикерт се основават на Кантовото противопоставяне между теоретическия и практическия разум.Като разработва своята концепция,Хайнрих Рикерт дефинира шест основни групи ценности:
1. Ценности на научното познание (логически ценности) – При тях истината в своя чист вид няма социален характер,тъй като онова,което е истинно,остава такова,независимо дали е обвързано с определена социална група,или не.
2.    Ценност в изкуството – Обектите се разглеждат като единство,в което са съсредоточени определени ценности; произведенията на изкуството,които разкриват тези ценности,се свързват не само със сферата на съзнателното,а и със сферата на несъзнателното, несоциалното.
3.  Ценности с мистичен хараткер – Те са израз на съзерцаването на света в неговото единство; свързани с единния бог; индивидът няма значение-тези ценности също са свързани със сферата на несъзнателното, несоциалното.
4.    Нравствени ценности (социално-етически) – Определят се значително по-трудно от ценностите, отнесени към предходните три групи; свързани са със сферата на съзнателното, социалното и с представата за дълг.
5.   Лични (житейски) ценности – Най-трудно могат да бъдат еднозначно дефинирани,защото са свързани с индивидуалността на човека,с отношения,които наричаме любов,доброта,приятелство,общителност и др.,отразяват смисъла на личното,активното социално съществуване на отделния човек.
6. Религиозни ценности – Изразяват идеала за абсолютно съвършенство,вярата в личния бог; наблюдават се в християнската религия.
              На базата на разбиранията и идеите за ценностите на различните философски направления и школи в историята на философията,се обособяват три основни аксиологически концепции:
1.Аксиологически обективизъм (реализъм в аксилогията) – Ценностите съществуват обективно реално,независимо от това дали знаем,или не знаем за тях.Тази концепция разглежда ценностите като обективно качество,присъщо на всичко съществуващо,или като независещи от човека същности.Концепцията се проявява във възгледите на Платон,Тома Аквински,Лайбниц и др.
2.Аксиологически субективизъм (концептуализъм) – Схващането,че общото съществува само в човешкото съзнание,че то е продукт на човешкото съзнание,че то е субективна реалност.Концепцията е характерна за философите на XX век – еккзистенциалисти, неопозитивисти.
3.Аксиологически релационизъм (релативизъм) – Поставяне на акцента не върху устойчивото в нещата,а върху тяхната относителност; поставянето на акцента не върху самите неща,а върху техните отношения.Ценността се възприема като способност на обекта да удовлетворява потребностите на субекта, като заинтересовано отношение на личността, социалната група и обществото към явления, хора, вещи, отношения и пр.Субектът утвърждава обекта като ценност на базата на качествата на този обект да бъде полезен.
Тези концепции са в основата на развитието и на съвременните представи за същността и спецификата на ценностите.